Д-р Благовест Върбаков пред Tribune.bg за нападението в Краков: Никоя кауза не оправдава убийството на невинни

За присвоеното право да наказваш обществото, превръщането на личната агресия в кауза и отговорността да разпознаваме насилието преди неговото осъществяване

• Непознатият човек не е подсъдим пред чуждата омраза.

• Религията не може да бъде заподозрян по подразбиране, когато биографията на убиеца още не е изяснена.
• При нападение срещу празник може да бъде атакувано и очакването, че ще празнуваме отново.
• Политическата отговорност започва и от начина, по който описваш хората, срещу които искаш да спечелиш избори.
• Самостоятелното извършване на нападението не означава самостоятелно създаване на всички основания за него.
• Личната болка не създава вземане към живота на другите.

Д-р Благовест Върбаков е доктор по богословие и магистър по национална сигурност, преподавател в Академията на МВР и титуляр на дисциплината „Религиозна радикализация“. Пред Tribune.bg той анализира нападението в Краков през връзките между личното преживяване, идеологическото оправдаване на насилието и претенцията на извършителя да разполага с чуждия живот. Разговорът проследява религиозния и политическия прочит на случая, значението на нападенията около християнски празници и конкретните задачи пред превенцията и публичното говорене.

Интервю на Екатерина Анева

Д-р Върбаков, чуждестранни журналисти и неправителствени организации вече са Ви потърсили за мнение дали нападението в Краков е пример за религиозна радикализация – имате ли основание за такъв прочит?

Убийството на невинни хора няма нравствено оправдание. Нито позоваването на религия, нито политическата кауза, нито преживяното лично страдание могат да направят подобно посегателство допустимо. Изясняването на мотивите е необходимо за разкриването и предотвратяването на насилието; то не е търсене на извинение за извършителя.

Отговорът ми е категоричен: публично известното за Краков не ми дава основание да определя нападението като доказан случай на религиозна радикализация. Установеният мащаб на насилието не запълва липсата на установен мотив. При нападението на 7 ноември са убити шестима души, ранени са петнадесет, сред които двама полицаи; извършителят е спрян с огнестрелно оръжие и на 9 ноември умира в болница. Полската прокуратура разследва престъпление с терористичен характер, като в официалното си съобщение от 9 ноември 2026 г. посочва, че към тази дата мотивът на извършителя не е установен. За специалиста това означава да приеме сериозността на терористичната квалификация и да изследва основанията за нея, без да добавя религиозно обяснение само защото то изглежда познато от други нападения.

За да говоря за религиозна радикализация, трябва да мога да обясня каква роля изпълнява религиозното убеждение в решението за насилие. Дали определено разбиране за Бога и човека е послужило на извършителя да представи убийството пред себе си като допустимо; дали някой е присвоил правото да обявява другите за врагове на вярата; дали извършителят е приемал посегателството като религиозно задължение. Това са различни въпроси от въпроса към кое вероизповедание е принадлежал или дали в стаята му е имало религиозен предмет. Предметът свидетелства за присъствие на символ, а смисълът, който човек му е придавал, трябва да бъде установен отделно. Нито наличието на религиозен символ или свещен текст, нито принадлежността към определено вероизповедание доказват сами по себе си религиозна мотивация за престъплението.

Моят интерес е насочен към онзи момент, в който човек започва да възприема собственото си убеждение като достатъчно основание да отмени правото на другия да съществува. В религиозна среда това може да стане чрез присвояване на божествен авторитет: личната преценка се представя като повеля, на която повече не се допуска възражение. Но сходна претенция за непогрешимост може да възникне и в политическа среда, без никаква религиозна доктрина. Затова държа да различаваме религиозната мотивация от абсолютизирането на една идея. Ако наречем всяка крайна убеденост религиозна, ще изгубим способността да разпознаваме както действителните религиозни деформации, така и насилието, което има друго идейно основание.

Особено показателно би било как извършителят е разбирал правото на останалите да му поставят граници. Човек може да бъде непримирим към чужди възгледи и въпреки това да признава, че несъгласието не го прави собственик на чуждия живот. Деструктивният преход настъпва, когато той започне да смята всяко ограничение на собствената си воля за незаконно посегателство, а собственото си насилие – за възстановяване на справедливостта. Тогава вече изследваме как извършителят е оправдавал пред себе си собствената си претенция и как е преодоляна забраната да се посяга на човека. Предлагам този прочит като посока на анализа; той не е задочна реконструкция на все още неизяснените убеждения на нападателя в Краков.

В терористичното насилие има и отношение към хората, които не присъстват на мястото на престъплението. Насилието може да бъде предназначено да промени поведението на далеч по-широк кръг – да ги накара да избягват определено място, да се страхуват от принадлежността си или да приемат наложена чрез заплаха воля. Именно тази цел трябва да се изследва отделно от броя на жертвите. Масовото убийство и тероризмът могат да се припокриват, но големият брой загинали сам по себе си не разкрива всички особености на замисъла. Нужни са данни за това какво извършителят е искал да постигне чрез убийството и какво значение е придавал на избраните хора и място.

Непознатият човек не е подсъдим пред чуждата омраза. В тази формулировка влагам същественото нравствено и правно възражение срещу подобно насилие: никой няма власт да съчинява вина на хората, които среща, и да изпълнява собствена присъда над тях. За Краков трябва да изясним по какъв път се е стигнало до това посегателство. Ако се докаже религиозно подбуждане, то трябва да бъде назовано с точните му носители и съдържание. Религията не може да бъде заподозрян по подразбиране, когато биографията на убиеца още не е изяснена.

Такива нападения преди и по време на големи християнски празници вече имат прецеденти – какво значение има този повтарящ се контекст за Вашия прочит на случилото се в Краков?

Да, съществуват такива прецеденти и те имат значение за анализа на избраната мишена. Берлин през декември 2016 г., Страсбург през декември 2018 г. и църквите и хотелите в Шри Ланка на Великден през 2019 г. са конкретни примери. Те обаче изискват да разграничим избора на дата, религиозното значение на мястото и мотивацията на извършителя. Съвпадането на тези обстоятелства в едно нападение не означава, че те непременно съвпадат във всяко следващо. Познатият прецедент е основание да проверим възможна връзка, а не разрешение да я обявим за вече установена.

За мен празникът има значение, което надхвърля събирането на много хора. Празнуващият човек влиза в общо време с останалите: очаква среща, споделя памет, възпроизвежда отношения, които са съществували преди него и които предполага, че ще продължат след него. Именно това очакване може да бъде засегнато от насилието. При нападение срещу празник може да бъде атакувано и очакването, че ще празнуваме отново. Ако следващото приближаване на същата дата възстановява страха, последицата се пренася върху хора, които не са били свидетели на престъплението, и върху години, в които извършителят вече не присъства. Така бих обяснил един от възможните смисли на подобен избор на мишена.

Християнският празник има и особеността, че прави принадлежността видима в публичното пространство. Човек отива на богослужение, семейството излиза на коледен базар, градът се организира около обща традиция. Нападение в такава среда може да внушава, че именно това видимо съприсъствие е опасно. Затова е недостатъчно да се каже само, че мишената е била многолюдна. В анализа трябва да присъства въпросът какво е било атакувано чрез събраните хора – тяхната религиозна принадлежност, културната им среда или свободата да споделят живота си публично. Не всеки извършител непременно формулира всичко това, но специалистът трябва да провери дали подобно значение е заложено в неговия избор.

При Краков датата е 7 ноември, а непосредствено предстоящото голямо общонационално събитие в Полша е Денят на независимостта на 11 ноември. Нямаме основание да преместваме случая в коледния контекст само защото Рождество предстои. Също така не бих обявил близостта до националния празник за доказателство за политически мотив. Самият Краков е град с многопластова историческа и религиозна памет, но ние още не знаем какво от нея е имало значение за извършителя. Това, което мястото означава за нас като наблюдатели, може да е различно от онова, заради което той го е избрал. Експертът трябва да устои на изкушението да припише собствената си културна осведоменост на нападателя.

Празникът може да бъде избран за мишена, но календарът не може да замести доказателствата за мотива. Възможно е религиозно място да бъде атакувано по политически подбуди; възможно е нападение на светско място да има религиозна мотивация. Затова ще се интересувам от съответствието между избора, поведението и действителните убеждения на извършителя. Ако едно обяснение се крепи единствено на близостта до празник, то остава твърде слабо. Ако тази близост се свърже с установени послания и съзнателен избор, вече имаме различен предмет на анализ. Конкретността се състои именно в такава проверка, а не в натрупването на исторически аналогии.

Има и последица за обществения отговор: защитата на празничния живот изисква той да може да продължи. Мерките за сигурност са необходими, но ако публичното послание се изчерпва с настояване хората да се боят от всяко събиране, насилието получава продължително влияние върху тяхното всекидневие. Не призовавам към пренебрегване на риска. Защитавам способността на обществото да живее с традициите си при разумна защита, без всяко следващо богослужение или празник да се преживява като предварително обявено бедствие. Вярата и принадлежността не бива да се превръщат в причина човек да се отказва от публичното си присъствие.

Доколко изостреният политически наратив може да е допринесъл за нападението в Краков, без подобна връзка да бъде използвана за прибързано обвиняване на определени движения?

Политик, който описва хората като обществена зараза, носи отговорност за смисъла на това описание. Необходима е еднаква взискателност към подобно говорене независимо от партийната му принадлежност. Съществена е промяната в статута, който публичната реч приписва на противника. Ако той е представян като човек с погрешни възгледи, спорът остава възможен. Когато бъде обявен за въплъщение на злото, чието присъствие само по себе си е недопустимо, от публиката започва да се очаква друго отношение към него. Изчезва необходимостта да бъде изслушан и се появява оправдание да бъде отстранен. Между тези състояния има предел, за който политическите говорители носят отговорност, дори когато още не е извършено конкретно престъпление.

Бих насочил вниманието към привидно нравствения характер на подобно говорене. То може да предлага на човека увереност, че чрез жестокостта ще защити доброто. Така забраната да се убива започва да изглежда като слабост или като пречка пред „спасението“ на общността. Именно тук личната агресия може да получи обществено звучащо оправдание: човекът вече не се възприема като отмъстител, а като изпълнител на присъда, която сам смята за необходима. За мен това е особено опасна деформация, защото нравственият език, от който очакваме да ограничава насилието, се използва за неговото разрешаване. Самата претенция за защита на доброто не освобождава никого от проверка на средствата, които предлага.

В този процес може да има последователност, която заслужава внимание: първо на определени хора се приписва обща вина, после се отрича възможността те да бъдат невинни поотделно и накрая посегателството срещу тях започва да изглежда допустимо независимо от личното им поведение. Човекът вече е обвинен заради принадлежността си, а конкретният му живот няма значение за обвинението. Политическата реч става опасна, когато превръща чуждото унищожение в допустим обществен отговор. Това е основанието да изследваме и внушението, че насилието ще бъде разбрано и оправдано, а не да се ограничаваме единствено до търсене на изречена на глас заповед за нападение.

По отношение на Краков трябва да разграничим първоначалните политически оценки от установеното в разследването. Имаше публично заявена версия за крайнодясно влияние; в съобщението си от 9 ноември прокуратурата посочва, че мотивът още не е установен. Не приемам тази разлика да бъде заличавана, защото тя определя какво можем да твърдим. Симпатия към движение, ако бъде доказана, не установява автоматично участие на това движение в престъплението. От друга страна, липсата на партийно членство не доказва липса на идеологическо въздействие. Необходима е конкретна връзка между възприеманите послания, начина, по който са разбирани, и решението за насилие. Без такава връзка ще разполагаме с удобен политически разказ, чиято убедителност не е равна на доказателствена стойност.

Разследването следва да установи и дали други лица са подбуждали, подпомагали или по друг начин участвали в престъплението. Това е въпрос на конкретна отговорност. Отделно стои обществената оценка за говорители, които системно обезчовечават свои противници. За да осъдим такова поведение, не е нужно предварително да ги обявим за съучастници в убийство. Политическата отговорност започва и от начина, по който описваш хората, срещу които искаш да спечелиш избори. Ако години наред внушаваш, че те нямат право на място в обществото, не можеш да настояваш собствените ти думи да бъдат третирани като лишени от обществено значение. Но конкретното им участие в определено престъпление подлежи на отделно доказване.

Бих бил особено взискателен към езика след самото нападение. Когато жертвите се използват веднага за окончателно уличаване на политически противник, трагедията се приспособява към вече съществуващ спор. Така въпросът за действителния извършител, неговите връзки и пропуснатите възможности за намеса може да бъде изместен от съревнование кой по-бързо ще присвои правото да обяснява всичко. Ако по-късно фактите опровергаят първоначалното обвинение, недоверието се пренася и върху необходимите действия на институциите. Прибързаното политизиране има цена за самото изясняване на престъплението.

Моята категорична позиция е, че идеологическото подбуждане трябва да се изследва решително, а общественият дебат трябва да назовава езика, който прави насилието приемливо. И двете задачи изискват еднакъв критерий към всички. Когато оправдаваме обезчовечаването, извършено от „нашите“, и го осъждаме единствено при „чуждите“, участваме в същото разширяване на допустимото. Няма политическа кауза, чието значение да прави чуждия живот по-малко защитим. Именно тази граница трябва да остане разпознаваема и в най-ожесточения спор.

Когато нападателят действа сам, както изглежда от първоначалната информация за Краков, доколко е оправдано да го разглеждаме като изолиран от средата си човек?

Самостоятелното извършване на нападението не означава самостоятелно създаване на всички основания за него. Човек може да няма съучастник на място и въпреки това да е възприел оправдания за насилието от други хора, включително от среда, в която никой не го познава лично. Затова употребата на израза „самотен вълк“ често повече прикрива, отколкото обяснява. Той описва привидната самота на действието, но лесно създава погрешното впечатление, че предходните отношения са несъществени. В съобщението на прокуратурата от 9 ноември се посочва, че се проверява участието на други лица. Не можем нито да обявим организирана мрежа без доказателства, нито да прекратим търсенето на влияние само защото един човек е стрелял.

Бих разграничил физическата самота от наличието на въображаема или действителна публика, пред която извършителят търси признание. Възможно е човек да се възприема като отхвърлен от непосредственото си обкръжение и едновременно с това да очаква, че някаква по-широка общност ще оцени действията му като значими. Тази очаквана оценка може да влияе върху поведението и без предварителен личен контакт с нейните носители. Посочвам възможен механизъм, който трябва да бъде проверяван, а не установена характеристика на нападателя в Краков. Изследването му изисква внимание към това на кого човекът говори чрез действията си и чие одобрение смята за меродавно.

Идеологическата среда може да има значение чрез предоставяне на готово обяснение на личния неуспех. Тя посочва виновник, назовава отмъщението справедливост и предлага образ на бъдещо признание. Това е различно от непосредственото организиране на нападение и именно затова трябва да се изследва прецизно. Не всеки, чиито думи са били прочетени от извършител, става негов подбудител. Не всеки участник в обща дискусия споделя намеренията на останалите. Но конкретни насърчения, възхваляване на посегателства и общуване, което затвърждава решението за насилие, заслужават отделна оценка. Правната отговорност и анализът на влиянието имат различен обхват, който не бива да се смесва.

Точно тук религиозният и политическият анализ могат да се срещнат, без да се уеднаквяват. И в двата случая ме интересува откъде човекът извежда правото да действа от името на общност, която може никога да не му е давала такова право. Някой може сам да се обяви за защитник на вяра, народ или традиция и да представи собственото си престъпление като тяхна воля. Приемем ли това самоописание без проверка, ще му позволим едновременно да присвои чужда идентичност и да въвлече невинни хора в отговорност за действията си. Самопровъзгласяването за представител не създава представителна власт. То е обстоятелство за анализ, а не факт, който обществото е длъжно да признае.

След нападението тази възможна публика също има значение. Публичното възхваляване на извършителя може да предложи на други хора обещание, че чрез престъпление ще придобият име и значение. Не можем да предположим, че всеки прочел подобен текст ще стане насилник, но можем да оценим конкретните прояви на насърчаване и заплаха. Затова превенцията не приключва с физическото спиране на нападателя. Продължава проверката на неговите връзки и на реалните рискове, възникващи около прославянето му. Същевременно трябва да откажем да му приписваме грандиозен исторически смисъл: публичният интерес е към причините и защитата на хората, а не към изграждането на посмъртен култ.

Не се ли преекспонира терористичният прочит за сметка на тежката семейна трагедия, след като има убити близки и оръжия в семейното жилище?

Фактът, че са убити членове на семейството, не свежда последвалото нападение срещу непознати до семейно събитие. Според прокуратурата извършителят е убил родителите и сестра си в Островец Швентокшиски, след което е отишъл в Краков. Това изисква да се изследва последователността като цяло и едновременно с това да се установи какъв смисъл е имало всяко от действията за него. Близките и непознатите може да са били въвлечени в общ замисъл, но е възможно да са били обект и на различни подбуди. Ако предварително изберем само едно обяснение за всички жертви, ще изгубим именно конкретиката, която би ни позволила да разберем случая.

Бих предложил да се вгледаме в промяната на основанието, на което извършителят приписва вина. В семейството той познава конкретните хора, има обща история с тях и може да насочва агресията си към действителни или въобразени лични отношения. При нападението срещу непознати тази лична история липсва. Тогава трябва да се установи как извършителят е започнал да възприема хора, които не са участвали в живота му, като допустими мишени. Дали са възприемани като представители на ненавиждана среда; дали чуждото присъствие само по себе си е било достатъчно; дали са избрани, за да бъде въздействано на останалите. Този преход има самостоятелно значение и не може да се обясни единствено с думите „конфликт в семейството“.

Наличието на оръжие също трябва да бъде прочетено в конкретната му хронология. При извършителя и в автомобила са иззети четири огнестрелни оръжия, а в жилището – още седем; посочени са разрешително от януари 2026 г. и първа покупка през март. Тези данни поставят въпроси за достъпа, проверките и евентуалната подготовка. Те не установяват сами по себе си кога е възникнало намерението за конкретните убийства и не доказват предходно домашно насилие. Притежателят на оръжие не става насилник по презумпция; същевременно разрешителното не може да бъде третирано като пожизнено удостоверение, че поведението му никога няма да се промени. Важно е как институциите могат да реагират при установена промяна на риска.

Версията за неизговорена семейна травма изисква още по-голяма взискателност, защото засяга хора, които вече не могат да отговорят. Не бива от самия факт на убийството да извеждаме, че жертвите непременно са причинили страданието на извършителя. Възможни конфликти, контрол, насилие или търсена помощ трябва да бъдат установени чрез конкретни сведения. В противен случай се получава несправедлива подмяна: въображаемата биография на нападателя започва да служи като посмъртно обвинение срещу убитите. Обяснението на престъплението не дава право да се съчинява вина на неговите жертви.

Думата „трагедия“ изразява мащаба на човешката загуба, но не освобождава анализа от въпроса за намерението. Не приемам и израза „чисто семейна“, когато той се използва така, сякаш насилието в дома е по-малко значимо за обществото. Семейството не е пространство, в което правата на човека могат да бъдат временно отменени. Ако има данни за предходно насилие, те са съществени независимо дали по-късното престъпление ще бъде определено като терористично. Ако такива данни липсват, нямаме основание да ги добавяме за психологическа убедителност. Отговорният прочит допуска съчетаване на лични и идеологически подбуди, но изисква всяка от тях да има собствена доказателствена опора.

За мен най-същественият въпрос в тази част на случая е разширяването на претенцията за разправа. Ако агресията е преминала от най-близките към напълно непознати хора, трябва да изясним как извършителят е престанал да различава отделните човешки животи и е започнал да ги подчинява на собствен замисъл. Възможното му лично страдание е част от проверката, но то не обяснява автоматично това разширяване. Нуждаем се от разказ за решенията и действията, който може да бъде проверен, а не от литературно убедителен образ на „неразбрания човек“, в който непознатите жертви се оказват само последица.

Вие преподавате „Религиозна радикализация“ в Академията на МВР – къде поставяте границата между личната психологическа травма и въздействието на общността върху човек, който стига до подобно насилие?

Личната болка не създава вземане към живота на другите. С тази формулировка поставям граница пред едно разпространено оправдание: че ако човек е страдал достатъчно, чуждото страдание става разбираем начин да възстанови нарушеното равновесие. Преживяната травма, ако бъде установена, е обстоятелство, което трябва да бъде изследвано, но не създава право на разправа с невинни хора. В случая с Краков не бива предварително да съчиняваме история за страданието на извършителя и чрез нея да преместваме вниманието от хората, чийто живот е отнел. За експертния анализ обаче е съществено да установим как човек е стигнал до обратното убеждение – че някой трябва да заплати за преживяното от него, а впоследствие и че почти всеки може да бъде поставен на мястото на този длъжник. Именно в тази промяна личното преживяване може да придобие обществено опасен смисъл.

Трябва да различаваме травмата от психичното разстройство, а и двете от съзнателното възприемане на идеология, която оправдава насилието. Между тях са възможни взаимодействия, но едното не доказва другото. Не бих поставил диагноза по жестокостта на престъплението; не бих обявил и всяко психично страдание за предвестник на тероризъм. Подобни съкращения на анализа са вредни и за превенцията, защото подменят конкретното поведение с етикет. Човек може да има нужда от психиатрична или психологическа помощ, без да представлява заплаха, както е възможно да подготвя насилие, без обществото предварително да го разпознава като психично болен. За Краков необходимите експертни оценки трябва да бъдат основани на действителни данни.

В моя прочит на деструктивните процеси разграничавам пасивна вътрешна и активна външна деструкция. Това е аналитично разграничение, чрез което проследявам промяната в отношението на човека към себе си, към общността и към допустимото действие. Вътрешната деструкция може да се прояви като постепенно затваряне на смисъла: всичко случващо се започва да потвърждава собствената правота, а всяко възражение се възприема като доказателство за враждебност. Външната става предмет на анализ, когато тази затворена преценка се превръща в основание за реално подчиняване, принуда или посегателство. Не представям това като неизбежна последователност и не приравнявам отчуждението с бъдещо насилие. Преходът изисква отделно изследване на оправданията, решенията и възможностите за действие.

Общността може да влияе именно върху начина, по който страданието се обяснява. В една среда човек получава помощ да понесе неуспеха, без да отнема правата на останалите. В друга е възможно непрекъснато да му се потвърждава, че за всичко е виновен определен враг и че съмнението в това обяснение е предателство. Тогава дори опитът на близък да го възпре може да бъде възприет като още едно доказателство, че всички са срещу него. За мен това затваряне на възможността за корекция е съществено: човекът започва да допуска само сведения, които оправдават вече възприетото обвинение. Но и тук трябва да се изследва конкретното развитие, защото подобна затвореност не води автоматично до убийство.

При религиозната деформация въпросът може да придобие и претенция за последен, неподлежащ на човешка проверка авторитет. Някой твърди, че знае окончателната Божия присъда и че има право да я осъществи. Като богослов виждам тук присвояване на власт, което трябва да бъде назовано ясно. Като изследовател на радикализацията трябва да установя как тази претенция е възприета и какви действия оправдава. Не бива обаче този механизъм да се приписва на вярващия човек заради неговата последователност или строгост. Религиозната дисциплина и несъгласието с мнозинството не са доказателства за деструкция. Значение има отношението към чуждата свобода и реалното допустимо поведение.

Личната и обществената отговорност също не се отменят взаимно. Човек носи отговорност за действията си, доколкото това бъде установено по надлежния ред; институциите подлежат на проверка за конкретно пропусната възможност да реагират. Обществото не носи колективна вина за убиеца, но институциите носят конкретна отговорност за сигнали, които са били длъжни да проверят. Ако е имало търсена и недостъпна помощ, това трябва да се посочи. Ако са били известни заплахи, трябва да се проследи какво е направено. От общото твърдение, че „не сме го разбрали“, не произтича нито справедливост за жертвите, нито работеща промяна.

Затова границата, за която ме питате, не минава между вътрешния свят на човека и външното общество, сякаш те никога не се срещат. Тя се изследва в начина, по който преживяването получава смисъл и се превръща в претенция към другите. Възможно е човек да премине през тежка загуба и да запази признанието, че чуждият живот има собствена стойност. Възможно е и да започне да възприема непознатия като средство за разплата. Тъкмо тази промяна искам да бъде разбрана, защото тя показва какво трябва да бъде възпрепятствано: превръщането на личната история в разрешение да разполагаш с хора, които не са участвали в нея.

Какво конкретно трябва да разпознават институциите и хората около потенциалния извършител, за да бъде възможна навременна намеса?

Натрупването на сигнали не е превенция, ако никой не носи отговорност да оцени връзката между тях. Обикновено след едно нападение се търси отличителен белег, който уж би позволил извършителят да бъде разпознат предварително – самота, необичайни възгледи, силен интерес към определена идеология. Подобна схема е недостатъчна. Тя може да насочи подозрение към много хора, които няма да извършат насилие, и да остави извън вниманието човек, чието поведение е възприемано като обичайно. Конкретна заплаха, изразено намерение и действия, приближаващи го до осъществяване, имат различно значение от общото недоволство. За професионалната оценка е важно как тези обстоятелства се съчетават и как се изменят във времето.

Бих настоял да се различават моментът на забелязване и моментът на разпознаване. Един близък може да е чул реплика, която го тревожи, но да не знае към кого да се обърне; служител може да е получил сигнал, който сам по себе си не разкрива целия риск. Проблемът възниква, когато отделните сведения остават без връзка и всяко следващо се разглежда така, сякаш е първо. Тогава наличието на информация не се превръща в способност за действие. Превенцията изисква ясен законен ред за оценка, отговорник за проследяването и възможност новото обстоятелство да промени предходното заключение. Подчертавам, че това е задача пред системата, а не твърдение за вече установен пропуск в Краков.

Казвам и още нещо: отказът да се предприеме действие също трябва да може да бъде обяснен. Това не означава всяка подадена тревога да води до задържане или ограничаване на права. Означава да има професионално мотивирана преценка защо определено сведение изисква проверка, последващо наблюдение по законния ред, насочване към помощ или приключване без допълнителна намеса. Ако се появят нови данни, случаят трябва да може да бъде оценен отново. Формалното отбелязване, че сигналът е „обработен“, не ни казва достатъчно за качеството на тази работа. Нужна е проследимост на преценката, без от служителя да се изисква невъзможното знание за бъдещето.

Достъпът до оръжие прави особено важна възможността за реакция при промяна на поведението. Разрешението удостоверява преминаване през определена процедура в определен момент; то не отменя необходимостта да се оценява по-късно възникнала конкретна заплаха. След Краков полското вътрешно министерство обяви преглед на процедурите за разрешителните и на актуализирането на психологическите изследвания. Съществено е какво ще установи тази проверка и дали предложените промени ще подобрят действителното разпознаване на риск. Не бих приел нито автоматичното обвиняване на всички законни притежатели, нито успокоението, че щом документите са били редовни, повече няма какво да се изследва.

Нуждаем се и от разбираем път към помощ, който не превръща самото търсене на подкрепа в признание за опасност. Ако човекът или близките му смятат, че единственият възможен резултат от споделената тревога ще бъде унижение и стигма, значима информация може да остане неизговорена. Същевременно специалистът трябва да може да реагира по установения ред, когато се разкрие конкретен риск за живота. Помощта и защитата на потенциалните жертви трябва да бъдат съгласувани според действителните обстоятелства. Общото настояване „да се работи с хората“ няма практическа стойност, ако не е ясно кой приема тревогата, кой я оценява и кой проследява резултата.

Международният опит е полезен именно когато ни позволява да зададем такива конкретни въпроси, а не когато внасяме готов образ на „типичния терорист“. Различните институционални среди не са взаимозаменяеми, а един и същ признак може да има различно значение според контекста. За Краков бих искал проверка на действителните контакти с институции, на наличната преди нападението информация и на възможните основания за намеса. Ако не е имало сведения, позволяващи разпознаване на опасността, това също трябва да бъде казано. Превенцията се подобрява чрез установяване на точните възможности и ограничения, а не чрез обещание, че всяко бъдещо престъпление може да бъде предвидено.

Къде трябва да бъде поставен категоричен стоп в публичното говорене след Краков с оглед на обществения интерес и общата рамка на сигурността?

Никой няма право да използва чуждата смърт като доказателство за вина, която не е установена. След такова нападение обществото има право на бърза информация, но бързината не създава право на произвол. Не приемам религиозна общност, политическа група или семейство да бъдат превръщани в колективен извършител заради удобството на едно обяснение. Ако има конкретна връзка, тя трябва да бъде изследвана. Ако няма, принадлежността сама по себе си не може да я замести. Именно в момент на силен страх защитата на това разграничение има практическо значение, защото невинни хора могат да се окажат изложени на реална враждебност.

Особено опасно е да приемем представата на извършителя за неговата жертва като действително обяснение на нейната вина. Ако той е възприемал определени хора като врагове, от това следва задача да разберем неговото мислене; не следва, че те действително са били врагове. Същото важи за претенцията му да действа от името на религия или народ. Публичният разказ трябва да запази дистанция от собственото оправдание на нападателя. В противен случай може да повтори обвиненията му като общовалидна диагноза на обществото и да превърне неговата лична присъда в тема, по която всички останали са длъжни да се защитават.

Според мен има и въпрос за несъразмерността на публичното внимание. За извършителя бързо се изгражда подробна история, търсят се неговите думи и символи, обсъжда се какво е искал да съобщи. За убитите често остава общото число. Това може да създаде впечатление, че нападателят е придобил право да определя значението на всички засегнати животи. Не призовавам да се прекрати изследването на биографията му – то е необходимо. Настоявам общественото разбиране да не бъде изцяло подчинено на неговата гледна точка. Жертвите са хора със собствени отношения и бъдеще, което е било отнето; те не са второстепенни участници в историята на неговото самообяснение.

Трябва да се различава и професионалното разясняване от разпространяването на съдържание, което възхвалява насилието или предлага на извършителя желаното признание. Показването на дадено послание може да е необходимо за анализ, но безконтролното му преповтаряне не става общественополезно само защото е придружено с възмущени<